Не помня дали обещавах ти изгреви...
Не зная - преди век - колко звезди ти свалих...
Бях млад... безпардонен, безгрижен и ненавиждах
всички лигави невъзможности - разказани от жени.

И тъй като все пак не бях живял във аквариум,
а завързвах за крилете на чайките
безброй премечтани мечти...
С изненада - сред бурите намерих душата си.
Бях забравил, че я имам или -
просто така я бях скрил...

Сега се гмурвам до рифа коралов на нежността ти,
загледан в необятното безмълвие
на великия разкош...
И питам себе си: удавник ли съм аз или безсмъртник?
Прегръщам те... и вече ми е все едно...