Изпълзяла от мрака на скуката,

на седлото до мен приседна тъгата -

съвсем, ама съвсем непоканена...

Казах ѝ да си тръгва, повторих ѝ - 

тя се направи на глуха

и като вещица хвърли плаща си

непрогледен -

върху душата ми...

Предадох се...

А бях рицар... от далечния Орден на Залеза.

Печелил битки безбройни,

но... нито една война...

Побелял като планински връх -

сега усещам колко много ми стягат

доспехите - от мисли, от патина...

Спирам коня си и не зная накъде да вървя...

И уморените рицари могат да бъдат обичани...

Ти... ти ме накара да повярвам в това.

След листопада на гордостта и блясъка

остават душите...

Оголени като незараснали рани

и повече от удар на меч болят...

И понеже...

бивши мечти и бивши рицари няма.

Доживелите до старост - за бивши не се броят...

Мечът не става за патерица, 

както и шлемът за кана...

Рицарството...

Рицарството просто не е занаят...

Накъде да поема от рамото на кръстопътя?

Уморих се!...

Не са ми нужни повече чужди войни!...

Захвърлям щита...

С пиката ще пробода съвестта си...

Рицар искам да бъда само за теб.

Идвам - прошарен от рани...

Ще ги излекуваш, нали?...