Разсънва се тъгата със изгрева на пролетта
и всяка делнична черта нашепва за любов - 
необяснима... 

Поредният залез прогаряше 
синьото на простора 
и в бездънната тишина на залива 

Това, което съчиних, не става за песен на Клептън
или Сантана. 
А и дали искам да бъде песен - не знам... 

В пространството на думите и книгите, 
където те затварям тихо - 
не пускам никого, безкрайно никого, 

Потънаха в кръв старите бойни полета...
Няколко рицари оцеляха,
няколко се отправиха в бяг...