Ниското слънце бодеше очите

на пътя  -  водещ към нищото…

Премалели от трепет, наивно усмихнати,

ръце бяха сплели по детски душите.

Последният ден на синьото лято  - 

се чудеше накъде ли сме тръгнали.

В посока на залеза е зимата само,

а в нея надеждите не покълват…

Ленивият котарак на този следобед

подреждаше ласките в броеница…

Поредният гарван  -  увиснал в простора,

твърдеше, че всичко това е измислица.

Но хубаво беше, макар и неистинско.

Акварел недовършен с тъга и мирис…

Пътят все така бягаше в нищото,

а радостта на безкрая си беше истинска.