С вкус на нямо желание и орехови листа
се промъкваше утрото между телата ни.
Искаш ли? - докато всички в този град все още спят -  
Да избягаме?!  
В безвремието, съчинявано между ласка и стон,
в невъзможната, крехка, но наша утопия,
в която един наивен до розово - слон
пристъпва на пръсти,
а домът ни върху гърба му
проскърцва и хлопа...
Искаш ли да помоля звездите
да осветят още час
пътеката към свободата?
За дългия път ще ни трябва храна,
но ще преживеем с ласки и орехи някак.
И с надеждата, че слонът ни няма да се умори,
и ще си остане... все толкова розов.
Да тръгваме тихо! Зад гърба ми се скрий!
Вдигам торбата със орехи и...  
Да повеждаме слона...