Този път без дъга се размина,
но все пак слънцето скочи във локвите.
Лепкаво стана,
а половината мокри надежди
поискаха нещо повече...  

Без да кимне някому, по ръба на тъгата премина
гордо - пред очите на всички крайбрежни ценители -
малка илюзия с неповторима усмивка,
възможна за блян,
но невъзможна за пипане.  

Толкова дебела е влагата,
че дори кафетата - не димят,
а по-семплите чаши
сa отчайващо празни.
Изкуство е в такъв следобед
да си възторжено сам...
Но... никому няма да кажа,
че те очаквам...