неспирно копаехме траншеи до хоризонта…

Следобед - заравяхме. Технология някаква. Не мисли!

И се втурвахме във прегръдките на полетата ловни.

Седем свирепи пиукси и Рибана - най-добрата сестра…

Дендрариум щеше да никне след нас -

срещу челото на Царевец…

Пот и мускули, ласки на бели жени и много-много вода...

Огнена, както й казват във старите филми.

Езически нощи. Вакханалии… всяка вечер нов бог -

във олтара на племето имаше място за още.

На всеки боец - най-малко по десет - да го пазят от зло,

но всички вярвахме само на Христо Фотев.

Беше ни бръкнал в душиците

и се чудехме как е успял

мислите ни да подреди, да прерови мечтите ни?

Забивахме кирките сутрин в неправилен ямб,

укрепвахме племето сред миражи и сипеи…

За да стигнем най-после до голямата синя вода -

ловно поле на гларуси и акули…

В битка неравна - да откопчим парче от брега,

за да положим във пясъка

всички мечти и илюзии...