Провесил крака от бордюра на своята есен -

махмурлия, брадясал, облещен, несресан,

с клюна на чайките драскам стихове - като поетесата -

дето в парка

пуши пурета,

пие пепси и

пише поезия.

Вдъхновено въздишайки,

впила взор във вселената,

смуче образи и метафори от своите корени.

Аз - плюя храчки като гаменче - все по-далече

и трия мръсни ръце в работните панталони…

Графоман ли съм - питам се - или мисля във стихове?

Та аз разбирам повече от алкохол, жени, раци и риби,

и от бетон разбирам, но бетонът излива се

бавно и тежко, за да втвърди душите ни…

Той – бетонът душевен е друга история,

а и поетесата - виждам вече си е заминала…

Идвайте, чайки и гларуси! Кръжете в моя ден!

Моля ви!

За да живея и драскам, докато още ви има!...