Цял живот неразбрани, но все пред остена на делника,

въртим и сучем човешки безсмислици…

Ослепели за слънцето, загубили нейде тромпета,

с който изпращахме лятото от прага на зимата…

Дори любовта си затрупахме с намръщени седмици…

За децата си време нямаме даже в неделите.

А те - растат като гъбки - все по-красиви и все по-осведомени,

и не разбират: Какво толкова търсим?

Защо вечно сме нервни?...

И се чудя - как някой ден да отворя приказка за тромпета?

Да им разкажа за китарата -

вградена в темела на фара,

и за любовта безгранична, която ни беше обсебила,

когато кръжахме в простора

и за тях си мечтаехме…