Като трътлеста блондинка със големи ходила -

по брега на мечтите ми се разхожда

мрачната моя действителност…

Зее нова дупка в чорапа на делника,

ще погълне побелялата ми глава -

явно е плетен без страст от некадърна орисница.

Като изграден, самотен пияница -

хвърлил въдица малко встрани -

седи си духът ми, гледа и нищо, ама нищо не хваща.

Пън от човешката фауна.

Какво ли му пука? Та той се е напил

с пелина на чувствата

и пред очите му зее празната чаша.

Сега вече разбирам:

Аз съм оня „клан-клан, недоклан”,

дето рие с копита и рога във вратата забива.

А тя - изправена насред нищото,

самотна като вълчи капан,

проскърцва любовно, поклаща се,

като струна вибрира…

Ех, къде е? Къде е

на младостта ми непокорният ат?

Навярно пощипва прясна тревица

и с тъга поглежда от рая…

Шепа приятели имам там.

Разказват нощем,

че пият вино от райска лоза,

залагат срещу блондинките,

но дали ще отида при тях -

не били много сигурни…

Красимир ЧЕРНЕВ