Видях те да слизаш от борда
на крайбрежния вятър,
а излязъл на мостика - Изгревът -
разпалваше в рижо косите ти...
Вървеше към мен... да, към мене вървеше...
Не вярвах...
А всички въжета на мачтите
да те задържат се опитваха.
До трапа* застанала -
на пръсти надеждата
преклони се във синьо — като въпросителна.
Изведнъж птиците млъкнаха
и само копнежът,
хапейки устни - неистово запулсира...

Когато се спря и докосна лицето ми -
вече правех седми опит да литна...
Но се спрях, натежал от доверие,
и видях... как оня на мостика се усмихна.