Валеше дъжд...
Тих и следобеден - почти предпролетен...
Валеше дъжд... 
Написал в простора най-доброто си стихотворение - 
април се мръщеше на капките палави, 
които не можеха да четат. 
Април не помнеше своите стихчета. 
Април си бе късопаметен... и докачлив си беше, 
а те - триеха със сребристи пантофки
нежните думички, споменаващи залеза... 
А дъждът си валеше, валеше... 
Безотговорно някак си... и любовно... 
Един клоун, избягал от цирка - 
в бързината забравил своя чадър - 
играеше пантомима
пред няколко наперени гларуса, 
заседнали с най-красивите чайки
пред входа на парка... 
Но... валеше дъжд - 
и от него се стичаха локвички смях, 
искряха от невъздържаност
по думите и асфалта... 
Делфините в залива чакаха пълнолуние, 
но до него оставаше още малко... 
Защото беше април... 
И само... само валеше дъжд...