Ти не разбираш!...
Оставил съм се да ме мами самотата...
Като сладкодумна циганка омайва ме,
приседнала във сянката на делника -
там някъде между фонтана на града
и северното многословие на хаоса.
Блестят във злато обеците ѝ
и всички накити се смеят като истински...
Навярно липсва ѝ единствено
един отровен зъб,
или поне лъча му не долавям...
Разбираш ли? Добре ми е
сред този блясък и тази тишина...
И само вятърът, усетил жаждата -
поднася фис
със повече тъга...