Тази бяла циганка на надеждата
все ме мами по неутъпкани пътища...
Сънувам те често сред люляци, а е декември -
дори и неделите - са само студени прегръдки...

Аз не страдам,
а и не искам да страдам от вечна депресия...
Като немски дог - да съм обременен
от наследствена мъка...
Но... вали, вали, вали...
По йовковски - днес ден девети.
От повсеместния дъжд -
часовникът на петлите дори се обърка...


Самотен и празен като щъркелово гнездо
ме посреща домът - отразил недоспалите изгреви,
изпълнен с премълчани въздишки,
с напукан от грижите свод...
Той ме чака, чака и чете по очите ми
какво са предрекли белите циганки...