Исках... ти да бъдеш жената, която
ще отваря капаците на прозорците,
ще полива цветята и
ще присяда на прага с кафето си,
нарисувана само с очакване...
Да разрошва вятърът виенския ти кок,
аристократично падащ на тила ти,
а с длани да обгръща порозовелите ти скули -
почти щастливо - като мен...
Но той не знае думите, които мога аз да кажа
или да премълча - щом видя, че ги знаеш...
Като всеки мъж крайбрежен,
повърхностен в основата си -
вятърът не се отказва и пита сериозно:
Какво издирваш с цялата си благородна красота
на този тъй затънтен бряг,
каменисто грапав,
с неизвестен никому рибар на тъжни риби
и разказвач на минали истории, 
осолени иронично от безкрая?...  

Завързвам лодката и търся силуета на мечтата ти,
изправена в очакване до кипариса.
Когато се усмихнеш -
високо вдигам рибите за нашата вечеря
и по стръмното поемам към нежността ти.  

Не съм обикнал още котката, която
се плете в краката ми, но ще й дам от улова,
защото топли скута ти, когато мен ме няма...  

Защото искам ти да бъдеш жената,
която ще затваря капаците на прозорците,
за да пресрещнат погледа на птиците,
еднооко вперени във ласките
и луничките на телата ни...
Да поставяш чаша вода до главата ми
и приютена в солените ми мисли
и залива на мойто рамо, 
от копнеж да се разплита кокът ти виенски
заедно с насладата...