Нахълта вятърът в амфитеатъра
като в час по творческо виене.
На сцената долу се вихреше самотата,
която още си нямаше име...
Той носеше няколко редактирани ръкописа
на песни, които звучаха добре, но не казваха нищо.
Тя, самотата, отгope-отгоре разлисти ги
и му ги върна - възмутена от наглото му преписване...
Същите цял живот бе пял и баща му,
а грешният син сега ги представяше
за свои измислици.
Ооооо по дяволите! Има ли предели
тази безочлива наглост?!
И ако има -  кога ще бъдат достигнати?!  

Премрежен поглед хвърля последно луната,
като прожектор с прегорял вече филтър...
Но вижда, вижда как на сцената в сенките - вятърът
и самотата се прегръщаха и проклинаха
пред прага на зимата.