Станах по тъмно,
пих дълго кафе
и на развиделяване написах стихотворение
върху трепетното докосване на тишината.
После зачаках изгрева и теб.
По стълбите неусетно се спусна
една моя моряшка фланелка
и скри очите ми с твърде дългите си ръкави,
а после ме прегърна в синьо и бяло,
топла и боса се настани върху стъпалата ми
и отпи последната глътка, останала в чашата...
Не ѝ загорча дори утайката,
защото усмихната
сложи глава на рамото ми
и заяви, че... е гладна...
А аз имах само топлина и добри намерения,
скътани надълбоко в гърлото -
почти до пеперудите...

Вдигнах те...
И те положих в креслото на изгрева,
за да те гледа, докато правя закуска,
а ти - да внимаваш да не се порежа...