И е може би простимо да те имам
под клепачите премрежени
на делника, 
където бавно се прокрадва смисълът
на земните желания...
Защото никога не стигнали постелята, разлистена като понятие за вечност - запазихме единствено
безбрежните  лета и голите им клетви. Осъзнали трепетно
възторга на  полудата
под воала ѝ -
несъвършено изтъкан
от бегли хоризонти...
Сега рисувам те...
И в един от ъглите,
населен с нежности,
ще се опитам с лак безцветен
да запазя дълго...
Много дълго...
Щрихите на добротата ти...  

И... пак се връщам под клепачите.