До ръба на вселената
остават още няколко шепота на вълните...
Съзерцавам заобленото рамо на хоризонта
и като че ли - всеки миг - ще надникна зад него...
Първо - димът на големите кораби,
после - самите тях...
Нали така са ни учили...
А след това, след това -
лъчите на невъзможното...

Гладен гларус раздира със крясък
воала на златната есен
и ме връща в деня.
След него - самолет невъзможен -
затваря ципа на небето...
А аз - още съм тук...

Много морско, много романтично - като в роман на Розамунде Пилхер - само че истинско:)

Гладен гларус раздира със крясък
воала на златната есен
и ме връща в деня.
След него - самолет невъзможен -
затваря ципа на небето...
А аз - още съм тук...

Поздравления, Краси!

"До ръба на вселената
остават още няколко шепота на вълните...
Съзерцавам заобленото рамо на хоризонта"

Невероятна поетична образност. Извеждаща от този тривиален свят!

Благодаря за споделената мисъл и време!