Току-що закърпил
ненаситната дупка в чорапа на делника – 
умореният залез тъжно се скри… 
Уморих се и аз…
Уж не съм вършил нищо съществено, 
но ме боли гърбът… и всяко мускулче ме боли… Постепенно, 
постепенно остарявам навярно…
Ще се превърна в мрачен старец все някой ден…
И сега от мен не зависят –
нито посоката, нито времето…
За такъв побелял неудачник не е писал дори
Хемингуей...
За мен... за мен няма отронена дума
в печата, в пространството, даже в бъдните дни.
Дори някога, някъде – да съм бил млад и хубав…
Вече никой не помни – 
просто...просто животът така си върви…
Крайбрежен безделник съм. 
Хвърлям мисли по пясъка… пия…
Вълните четат, изтриват ги после –
и ги забравят почти…
Тайната на питиетата е във възрастта,
но всеки не го разбира…
А залезът – залезът се превърна във пурпур и после – съвсем се скри…

Прелитат, прелитат без крясък окъснелите птици… Минорно пролайват кучета
и дълго, дълго цари тишина.
На такава полусветлина
четат се все още стихове…
Ако са написани…
Ако не – четат се писма… 
Но писма няма вече… няма…
Хемингуей там – някъде
високо и нервно мълчи…
Вдига чаша и хвърля стръв…
За риби…
А риби сме: аз – и може би по-малко – ти…

Лунен лъч недоверчиво преравя пощата, 
после смалява се като далечен тюркоазен кристал… 
Изгревът крие се в избата с най-непотребните,
овехтели, ненужни и сантиментални неща...
На свобода остава само духът ми и броди –
замислен и нелегален…
Землянка е всяка илюзия, с която може 
поне веднъж да преспи…
Като разглезено куче поляга върху коляното ми
мисълта, че те има…
И затварят се, затварят се в тъмното
уморените ми очи…

Но ти си истински...

а финалът просто ми легна на сърцето. Поздравявам те, Краси!