И тогава си тръгнах...
За да...
За да стигна до... майната си...
Там намерих едно загубено свое аз.
Мъх беше поникнал под прозореца на усмивката му,
а пантите на капаците бяха ръждясали
под соления дъх на светлите спомени...
Имаше вятър, който
рошеше къдриците на безкрая
и минаваха сенки на пропуснати влакове...
Само котвата на тъгата тежеше пак толкова,
а веригата ѝ проблясваше
по пътеката дълга към теб...
Но... бях си тръгнал...
А сезонът пулсираше в огнените ми слепоочия
и бурята беше отминала...

А аз вървях...

След бурята разпадат се на атоми
невидимите болки.
Сърцето губи принадлежност
в нормалните кардиограми...
Тежат оковите на свободата
и Джони Кеш свири кавър на времето
за достатъчните състояния....