Подгонил стари вестници,
развял разпраната си риза,
подсвирквайки с уста
ме води вятърът
в последните ми мили, останали до теб.
Спущам платна и несигурно слизам
от мостика на мечтите си.
Земята е слънчево неудобна
и напомня нова прегръдка,
а дъхът ѝ ухае на моята пот
и твойто очакване...
По старите задъхани улички
търся най-краткия път...
Но... поспирам да купя сън
от продавача на антики.
Такъв - разпилян и недовършен,
който стига за няколко нощи напред...
От простора на дългия ден
ще открадна шлейфа на лятото,
избродиран със гларуси, раци
и черупки на миди...
Ще те завия с него, когато заспиш, 
а под капака син на прозореца
подсвирне вятърът, за да ми каже,
че е време за тръгване...