И ще те чакам...
Под слънцето огромно на тъгата – 
почернял от мисли –
там,  в Залива на белите рапани, 
сред бляскавите кактуси на хаоса 
и подредения седеф на счупените миди...
Ела, за да настроиш струните на вятъра, 
оплели се в баретата на скалните ми спомени!
Защото – от фалшивите акорди на немите чадъри 
плашат се делфините...
Заради тях не ми говорят раците, медузите и мидите –
и само тишината –
на съвършенството следобедно акомпанира...
Аз чакам да се върнеш... 
Една сърдечна меланхолия тежи във твоето отсъствие.
Зениците на радостта проглеждат 
зад гърба на трупаните болки
и миг по-късно –
втурват се  към залеза на твоето пристигане.

Ще споделя със теб богатството на пясъка
и нежността бездънна на вълните...
Но ти ела!
Ела, преди да тръгнат и щурците за Египет!
Защото – тръгнат ли – ще се простя с душата си...
И ще се разтворя като стих на изгрева в безкрая...
Но сега, 
сега прелива от очакване 
Залива на белите рапани...

!