По палубата на деня блестеше слънцето –

преливащо от топлина и самочувствие.

Пасатът – заплел се във короната

на настъпващата привечер –

оплиташе възлите, наслаждавайки се

 на гърдите й…

Еретично се присмиваха на неумелите му ласки прецъфтелите въздишки на късния следобед.

Напираше копнеж от халбата на лятото,

а пяната му давеше в обятията си летовниците.

За лятото…

За лятото – уж всичко беше казано…

От гларусите, рибите, от раците и от вълните…

За щедростта му не един романс разказва,

но разгорещената му кръв понякога е невъзпитана…

Да вдигнем флага и в синята му необятност –

далеч, далеч от хората души да скрием!...

Платната ни – макар и кърпени –

са ни голямото богатство…

                Да тръгваме!...

                Остави летовниците! –

                Те от обич не разбират…