Вървя по стръмнините

             грапави на делника

и търся в стъпките си

             прошка за пропуснатите мигове.

Препъвам се в мечти -

             ненужни вече - като плевели,

забили плитки корени

             във яловата плът на сипея.

От корена бях тръгнал -

             устремен напред, към висините.

Поредна мравка, амбицирана

             да прехвърли билото на коловоза.

Заченат в грях - от питата огромна

             на греха пощипвах,

гулях с приятели неверни,

             осъмвах в чужди полози...

Грехът се срасна със душата ми,

             а пък и тя край него оцеля.

Завихряха я бури, със клюнове

             напукаха я озверели птици.

В безсънни нощи

             пророни тайно не една сълза

и не една мечта наниза

             в огърлица бленувана от бисери.

Защото...

Душата и грехът са вечни -

            те само сменят своя свят

и продължават в други времена,

            тела и песни.

А мравките? Ех, мравките

            от птиците се крият

и въобще живота си живеят в страх.

            Но пъплят по гърба на сипея

и всяка бута камъка

             на своя делник...