Аз не съм някаква конфликтна диаметрала

или пък - гримирано, изнежено петолиние...

Може за нищо, ама съвсем нищичко да не ставам,

но все още мастило в душата си имам.

Виждаш ли? Черно е - става за ноти,

за сол ключове, бемоли, бекари... диези.

Щом изсъхне като есенен лист перото ми -

потапям го в мрака щ - непрогледен...

И прекроявам крилете на партитурата

от химн - във опус.

Замълчете!

Всички партии!

Искам да чуя само тромпета.

Повярвайтe! Ако любовта си не скрие - той може

да разплаче и мен, и декорите, и Жулиета.

Ох, споменах я по навик, но тя е само трагедия,

неживелица някаква в несбъднато минало...

Не, не мога, не я сравнявам с Евридика или Офелия,

аз съм прост кочияш и превеждам от сцена във сцена,

от театър в театър актрисите...

Но ще си тръгна някоя вечер с някоя – “непризната” - от тях...

Макар звездочели и пламенни - и те се приземяват в постелите

на артисти, критици, суфльори -

понякога стават за смях,

ако не се продадат - под ръка съм им аз - с капрата и фенерите...

Знам пътеки в безмълвното,

знам такива и във безкрая...

Разводач съм бил на безбройни илюзии олигавени.

Като гвардеец - безмълвно съм чакал -

след края на ада - да пропълзя до балкона на рая...

Но ти - обляна в прожектори -

от авансцената все не ме виждаш...

Заслепена от двете шепи известност на поредния режисьор,

който те кара в несвяст - да бълваш чуждите думи...

Предлагаш му лоното си сама

и не виждаш в мрака на втори балкон -

моите молитви към Мелпомена и брат щ - Везувий.

И сега не ме виждаш...

Протягаш предвзето ръка,

понесла се в илюзорния облак на славата...

От трагедии какво ли разбирам - досадникът аз...

Прост кочияш...

Но, скъпа, аз съм авторът, а ти отново не ме позна

и забрави - как в онази гора -

се люби със мен истерично...