Виещият вълк на съвестта ми

в късната си есен – ближе рани и мълчи...

Мудните овце на ежедневните илюзии

отдавна вече не приличат

на благородни,приказни сърни...

И както бурята - на себе си гневи се

тишината -

изплашена до кокал – молитвено мълви:

• - Прости му,Боже,човеческото в единака!

  Но набезите му от глад любовен

  кой ли ще прости?