Всеки ден берях от плодовете на лятото…

С цели шепи…

Кърших клони - нямах насищане за ласки и топлина…

Когато изгревът стана сънлив и всеки ден

се събуждаше все по-късно –

се досетих,

че сезонът е на привършване и пристъпва зад ъгъла

есента…

Накъде да поема?

Затворих клепачи, а под клепачите -

разголени грешници…

Разнасяха кошници с чувства, целувки, похот

и слънчев загар…

Ято розови слонове над главите им

неуморно кръжеше

и една по една се отдаваха на боговете си -

сред дюните, в сенките, дори в самата вода…

Пиян от несбъднати сънища

по острите камъни слязох да питам морето:

След тази задъхана оргия -

какво би ми предложила есента?

От въпроса ми възмутено -

морето сърдито мълчеше…

И реших да стана пастир на розови слонове -

тук, на брега.

Красимир ЧЕРНЕВ