Цвили белият кон на радостта

зад стобора висок на свободата...

Рие с копита чернозема

на подивялата страст...

Еееех, ако скъса юздите...

Би полетял - по-бърз и от вятъра,

но върху седлото крепи се делникът -

неистово зъл ездач...

Звезди се мяркат в очите дълбоки,

към безкрая надничат...

Капе пяна от мисли

по далечния син кръстопът...

Безвкусни са вече

и сеното, и зърното, и детелината.

Във ведрото водата не стига,

а навън - толкова много

реки си текат...

Падат мъгли във усоите дъхави,

но звездите не гаснат.

Черноземът - не замръзва -

на миша стъпка от пролетта...

А юздите...

Юздите, вече прегризани,

се сливат с калта на мрака

и над стобора разперва

необятни крила

радостта...