Трябва най-после да помисля за себе си!

Да вляза на топло, вместо да зъзна отвън.

Да отида на лекар, да си направя изследвания,

да включа печка, въпреки че е разход - само за мен.

Трябва! - Нищо, че от мен зависи семейството…

Обичам ги, но те не знаят: кога, къде се плащат вода и ток;

кога е падежът на кредита, колко остава още?...

Разглезих ги…

Превърнах се в даденост, едва ли не в „близък роб”

Не, наистина трябва да помисля за себе си…

Да редувам разходка с плуване, следобеден сън и кафе.

Да се погрижа много, много по-сериозно за хипертонията,

а после и за единственото си сърце…

Не. Непременно трябва да помисля за себе си.

Децата вече големи са,а и майка им време е да се приземи.

Няма да ги оставя естествено,

но така за мен няма недели…

Слънце се опитвах да бъда… Е, не мога! Уви.

Знам, че всички ще ме упрекват, ще са сърдити…

Жена ми, двете кучета, малката и голямата дъщеря…

Така ги научих мноооого отдавна. Но нали ги обичам!

Още от преди времето да се родят…

Искам време за себе си, искам понякога да бъда сам!...

Да полегна в хамака, да драсна няколко реда…

Да задремя точно преди развръзката на хитов роман

или просто да почета на глас любима поезия…

Какво ли драскам сега? Това не е поезия, не са стихове.

Записвам чувства, събития, за да оправдая себе си - знам…

Или просто прощавам се с дъщерите.

Дано изгрее слънце в душите им---

А за другото - аз ще бдя…