Изхвърлен дънер от януарската буря -

лежа си на пясъка, дъвча минало

и преброявам пореден пасаж…

Цяло ято мечти изпратил по океаните... но ме целуват

единствено на Кабакум вълните…

Кабакум бе - крайградският плаж…

И какво, че сънувам Малдивските острови и Калкута,

щом пак се събуждам невесело тук?...

Цяла зима чернея от мисли, мечти и от скука,

но лятото… лятото е картина разкошна -

с чувства, мирис и звук…

Тогава - като орхидеи разцъфват всички медузи.

В камънака се крият, по дъното лазят

захитрели попчета и каи…

А най-старият гларус - под чадъра на поредна илюзия -

ухажва настойчиво две руски момичета

и по своему се пазари…

То, лятото - няма ден и нощ под индиго - различни са.

Нахлува в деня ни разголено

още през май.

Извива тяло в захлас, предизвиква те да го пипнеш,

а блусът му -

разбива душата ти - сякаш напушена

с огромно количество мак…

Десетилетия вече лежа си така:

огромен, некрасив и напукан.

Опитваха да ме върнат обратно,

но явно им дотежах...

Да ме горят после искаха, но

бързо, бързо ме изгасиха вълните

и свикнаха с мен като с даденост,

като с грях…


            И когато октомври захвърли бастуна си и неистово

се втурне към прибоя на някакъв свой хоризонт,

до мен приляга най-сивият гларус, за да се скрие

от летящите мигове на безпощадното време…

А аз - не мога…

Защо?...            

Красимир ЧЕРНЕВ