Излизам в тъмното, за да разходя

натрупаната нежност…

Да помълча със вятъра за формите на дюните

и топлината им,

докато челото ми изстине и се разкъса

облакът, под който съм се скрил…

Каишката подрънква празна

в лилавите очи на тишината,

нежността се е отвързала - несподелена

и притаена в сенките - звездите ми брои…

Ще намери ли пътеката

и как без нея ще живеем?...

Красимир ЧЕРНЕВ