По шепота на брезите разбрах,

че си прочела стиховете, които написах

върху избелялата риза на вятъра.

По тънките глезени на надеждите

със сини мъниста завързах

най-съкровените си желания...

Отпих бисерна глътка вода

от раковината на самотата

и полегнал върху лианите на страстта -

се опитах да те повикам в съня си.

Но горяха очите ми,

вторачени в необята на мрака.

Маймунките на мисълта

прескачаха от клон на клон

през рехавата паяжина на безкрая.

И само прибоя,

унесен в монотонните целувки на вълните,

подреждаше на тъмно паважа

на пътя ми към есента...

Напрегнах слух да чуя ромона

от балнитe пантофки на Зората.

Моряшката фанелка на душата си разпънах,

за да я стоплят първите лъчи.

Изгладих вимпела на чувствата - до колкото можах

с ютията, изстинала на пясъка,

и мачтата изправих,

прогнила от язвите на гордостта...

Навярно време е да тръгвам...

Посоката е есента...

Красимир ЧЕРНЕВ